Като дете много обичах да ходя на село. Това си беше цяло приключение: ставахме рано, вземахме малко храна и куп багаж, палехме колата и отпътувахме. Посрещаха ни парещата коприва пред вратата на селската къща и няколко дружелюбни котки. Сетне всеки беше зает с важна селска задача. На мен се падаше честта да бера малини, да правя букети от цветя, а понякога дори да бера лешници.
Постепенно обаче, от година на година, селото опустяваше. Все повече хора се изнасяха към града и все по-малко от тях имаха времето и желанието да поддържат селски имот. Няколко години по-късно и ние продадохме къщата.
Оттогава насам с приятели и колеги неведнъж сме обсъждали с тъга окаяното положение на селата в България. През нашия забързан век те остават скрити в сянка – красиви, но изоставени, никому не нужни, често рушащи се. Самотни.
И ето че преди година ни разказаха една история, която бе идеалната метафора за ситуацията с българските села. Докосна ни.
В Североизточна България, община Бяла, има едно село. Нарича се Самотино и, според разказите, в него живее само един човек. До селото се стига пеша по живописен горски път. Върви се около 40 минути. Разправят, че в гората имало глигани. Разправят също така, че, влезеш ли в селото, първи те посрещат кучетата. Щом чуе техния лай, се показва и единственият жител на Самотино. Посреща те с ведра усмивка, винаги готов да размени няколко приказки с неочаквания гост.
„Колко ли самотно е село Самотино?” – рекохме си ние и решихме да проверим. Още повече, че темата за самотата и изолацията малко или много е докосвала всеки един от нас… особено през изминалата година.
Така сметнахме, че селото е достойно да се превърне в главно действащо лице на кратък танцов филм.
СамоТИно… „Какво е самота?” – бе следващият въпрос. Самота е, когато си само_ти._Но винаги, дори в най-дълбоката самота, има едно „но”. Понякога това „но” са нещата, които само_ТИ можеш да промениш.
Така, заигравайки се с думи и смисли, сричката „ТИ” в името „СамоТИно” стана голяма.
Очаквайте втора част за това, как едвам стигнахме до селото и как бързахме през гората, за да излезем от нея преди залез.
Този блог е създаден благодарение на финансовата подкрепа на Национален фонд “Култура”.